Минавайки през Торитвей, сравнително малък град, населен от близо 9400 души - повечето от които са джуджета; за да видя моя стара и близка приятелка – Алдид. Художничка, по занаят. С голяма радост разбрах, че във времето след нашата последна среща тя се бе бракосъчетала с пътуващ артист на име Камал. Интересното у него бе, че никога не ходеше там, защото до него винаги крачеше малка рижава котка, която той наричаше Тринан.

Часове на ред споделяхме истории от своята младост, пиейки от чая, направен от листата, които носех в себе си, но най-много грабваха интереса им моите истории за желязното изчадие, което преследвам от край време. Беше вълнуващо да се види как един артист като Камал да пресъздава моите разкази в миниатюрни пиеси. В един момент му предложих да оставя някои от преписите си у него, за да може да ги представи пред трупата си, а той радостно заподскача от ентусиазъм. Тази лека джуджешка черта не се виждаше много често извън кръчмите на града, та ми беше приятно да ощастливя този невероятен млад артист.

И така вечерта падна. Емоциите леко затихнаха. Уморен от цял ден на работа - Камал си легна.  А аз останах буден, за да препиша последните страници от летописа си, така че да може на сутринта да го очаква прясно копие, което да може да прочете в театъра. Алдид също стоеше будна и твореше своя следващ пейзаж. Приключвайки с преписа, реших да отида и да видя до къде е стигнала. Гледах и се възхищавах как с лекота тя нанасяше цветовете, по същия начин, по който си представях, че и аз боравя думите и чая.

За мое нещастие, забелязах нещо, което никой не би искал да вижда. Листа от червенолистник. Дребни листа, често използвани за лечебни цели, които подобряват координацията на този, който ги поеме. Нищо чудно, че ръката й изглеждаше все едно не тръпва. За жалост, всеки добър ботаник знае за силно пристрастителните свойства на червенолистника и опасността от внезапна смърт, която те носят.
В момент на сляпа ярост взех купата с листата и ги захвърлих в камината, която се намираше близо до ъгъла на стаята.

Виждайки какво току що бях направил, Алдид захвърли четката, която остави голям яркочервен щрих върху платното й и се нахвърли върху мен. На лицето й бе изписана смесица от ярост и тъга, които бързо преминаха просто в тъга. Тя седна на креслото си и ме замоли с цялото си сърце да не казвам на Камал. Аз приех, вярвайки че тя е осъзнала своята грешка.

Тя ме изпъди от домът си, а преписите ми споделяха място с червенолистника.